we'll always have the moon.

Когато Ема беше на две години имаше място на предния ред, за да наблюдава как светът свършва, и се присъедини към редица оцелели в окупиращо убежище под земята, като един от първоначалните си „заселници“ и оставана там в продължение на голяма част години.

-Къде отиваш?! - викът на жената накара тялото на момичето да потрепне и да замръзне на едно място. Кафеникавите й очи проследиха фигурата на майка й. Жената се впусна напред, хващайки я за ръката. Понечи да я вдигне от земята.
-Исках да изляза.-отвърна просто. Все още стоеше на мястото си, готова да продължи напред, за да разбере дали наистина имаше понятието "навън".
-Как така, Ема?! Няма къде да излезеш. Хайде ела тук, нека се връщаме при баща ти и сестра ти. -жената за миг отново щеше да се впусне напред, но спря.
-Тоби ми каза, че навън има друг свят. Чул от родителите си. Вярно ли е? И ако е вярно, защо ние сме тук?- малката Дюпонт винаги беше изумявала с думите и разсъжденията си.
-Няма друг свят! Не ставай глупава и ела тук!-най-накрая ръката на майка й отново се спусна и хвана нейната, издърпвайки я към себе си и давайки й тласък да върви пред нея.

Държеше главата на сестра си. Сълзите й капеха една след друга. Имаше доста хора, които се бяха събрали около тях, но не можеха да направят крачка напред.
-Кларис..- задави се в плач. Намери сестра си мъртва. А преди няколко часа всичко беше чудесно.

Беше се запътила към останалите й връстници. Често се събираха заедно, говореха си, играеха на разни игри. Имаше и моменти,в които скитаха из тунелите, но много от тях водеха до задънени улици. Обаче имаше един, който поддаваше.
-О, Дюпонт! Закъснявате, както винаги. Ето.-Тоби хвърли към двете момичета фенери. Ема го хвана малко преди да падне, но Кларис го върна отново към момчето. Кафеникавите ириси на Ема се изместиха към сестра й, която присви очи.
-Остави сестра ми! Нямаш право да й говориш по този начин, Бърн! -застана пред момчето. Очите й казваха всичко, а именно че ако реши да продължи с игричките си няма да бъде добре за него.
-Все тая.. Хайде.-махна с ръка и извърна тялото си напред.
Може би бяха минали около двадесет минути. Нямаше представа къде отива, дали наистина имаше изход от този тунел, но всяка вечер, когато се опитваше да заспи си мислеше за това. Не искаше да живее под земята. Беше слушала разкази, за това как отгоре имаше други същества. Копнееше за момента на истината. Надяваше се, всичко това да е истина, а не само блян и плод на нечие въображение.
-Ема.-сестра й я издърпа за ръката и тя извърна глава към нея, като пусна няколко от хлапетата да минат пред тях.
-Какво има? -виждаше колебанието в очите й. Още когато й спомена за плана, който бяха измислили видя колебанието. Но успя да я убеди. Явно само моментно.
-Аз.. искам да се прибера. Ти върви.
-Сигурна ли си? И без това сме тръгнали. Ще можеш ли да се върнеш?
-Да. Хайде, надявам се да намериш това, което искаш. Тогава ще дойда с теб.-усмивката й беше топла, приветлива. Тъмнокоската се спусна напред и прегърна по-малката си сестра.

-Кой го направи?! Ти ли, ти ли го направи?-изправи се ловко. -Ти ли я уби, Бърнс?! Защото те удари ли?-юмрукът й се стовари в лицето му.Момчето изглеждаше изненадано, но бързо успя да се свести. Избута я от себе си, като междувременно вече беше започнал да ровичка в главата й и да си играе с емоциите й. Дюпонт удари коленете си в пода, като ръцете й се забиха право в слепоочието, надявайки се че ще накара болката да спре. Всичко във главата й започна да се обърква. Виждаше откъсни моменти. Не успя да удържи на напрежението и вече беше легнала на земята. Молеше се всичко да спре.
И спря.

-Обвинена си в убийство.Имаш ли да кажеш нещо, в твоя защита?
-Не.
-Тогава можеш да напуснеш групата. Не разчитай на нашата помощ.