"i have the acid taste of rebellion on my lips."

Ситните капки тинеста вода се процеждаха през пукнатините в стената и падаха глухо върху каменния под, по който поради влажността бе изникнал мъх. От съседните килии долитаха мъченически стенания, тежко дишане в опит за глътка свеж въздух, какъвто липсваше на подобно забравено от боговете място, дрезгави възгласи и глуповати шеги, разведряващи поне малко ежедневието на затворниците в подземията, оставени да изгният в мрака до смъртта си. Из пръстите му се въртеше малко острие, което бе успял да запази, но и което не вършеше никаква работа що се отнася до бягството му (ако изобщо имаше намерението да опита да избяга, каквото очевидно му липсваше), докато съвсем безцелно дялкаше малко дървено трупче. През малката квадратна дупка в стената пролетното слънце се опитваше да докосне бледата му кожа с топлината си, но само два пръста деляха килиите от пълната тъмнина под земята и неговите топли ласки се оказваха фатални. Въздухът се затопляше и ставаше по-тежък за дишане. Под бледата светлина се виждаха хилядите прашинки из него.
- Ей, момче, защо си тук? – дрезгавият глас привличе вниманието му. Гласът звучеше някакси по-сухо. Все едно е глас на изгубен в пустинята, живял близо ден без капка вода, какъвто скоро щеше да бъде и неговият. Вдигна поглед. Мъжът бе възрастен - с изпито лице, остри черти, леко набола брада, прошарена коса и суха кожа. Фигурата му бе едра, но отпусната. Носеше разкъсани дрехи, чийто цвят се бе изгубил сред петната от кръв и мръсотия.
- Кой пита? – отговори студено и смъкна обратно поглед към дървеното трупче между пръстите си. Няколко изникнали по челото му капки пот се стекоха надолу и няколко кичура полепнаха по кожата му.
- Нима вече има значение? – въздъхна възрастният мъж.
- Тогава едва ли ще те разочаровам, ако не отговоря на въпроса ти. – отговори с почти същия студен тон, въпреки че звучеше малко по-гневно. Разговорът бе напълно излишен. Нямаше намерението да си създава приятелства, които да го крепят до сетния му дъх. - За теб съм никой.
След което се обърна с гръб към решетките и присви очи срещу изгарящите лъчи на слънцето.


Ксандър...
Чуваш ли ме?
Устните му се разтвориха, защото белите му дробове бяха жадни за глътка въздух, а той бе твърде тежък и влажен, пълзеше като влечуго надолу по трахеята му и изгаряше всичко по пътя си. От движението изсъхналата кожа в крайчетата на устните му се пропука и попадналите върху върха на езика му капчици кръв изпълниха цялата му уста с металния ѝ вкус. Очите му се взираха в мрака, погледът му търсеше нещо или някой, но пред него оставаше единствено замацаната картина от светли и тъмни тонове, които постепенно придобиваха формите на светлосенки, ала с всяко мигване изчезваха и съзнанието му се връщаше обратно към непознатата му стая с тесните прозорци, през които все пак преминаваше достатъчно утринна светлина, за да облее всичко в нежен, златист нюанс. Под слънчевите лъчи червеникавите нюанси в косата ѝ изпъкваха, а кожата ѝ винаги изглеждаше по-бледа, почти с цвят слонова кост. Кичурите се спускаха до брадичката ѝ, долната ѝ устна потрепваше нервно, а страхът бавно отстъпваше от очите ѝ и зениците ѝ вече не изглеждаха толкова разширени, както преди. Ноздрите ѝ не се разтваряха толкова широко, защото сърцето ѝ не биеше толкова силно, за да притиска белите ѝ дробове и да не ѝ позволява да диша нормално. Със затворени очи можеше да усети лекото изкривяване на матрака в онзи край на леглото, където бе седнала тя, за да може с една ръка да погали лицето му и върховете на пръстите ѝ да изтрият потта от челото му.
Изглеждаш ужасно.
Пресипналият му смях отекна и изкънтя в съзнанието му, както по-рано думите оттекваха като ехо една след друга през равен интервал от време. Премигна няколко пъти и най-накрая откри силите да задържи достатъчно дълго погледа си, за да я погледне и този път, само че не тя бе в края на леглото му.
Месеци по-късно, когато бе напълно възстановен или поне физически беше така, започна обучението Обучение, което продължи може би 7-8 години, докато бъде достоен да заеме настоящия си пост.

- Има откъсечни спомени за миналото и родителите си, почти никакви за времето и мястото, на което е роден, а времето, прекарано в плен, е силата, захранваща кошмарите, които го спохождат всяка нощ откакто се помни.
- След настъпването на Края по неизвестни причини защо и как се оказва в плен, неизвестно е също как се измъква или защо бива освободен и оставен да се скита, попадайки първо сред Бунтарите, а след това и на територията на Империята. Вероятно целта на този, отговорен за всичко това, е била именно тази - дори самият той да не помни всичко.
- Макар и показващ добри резултати по време на тренировките и завидна военна подготовка, умът му се оказва по-ценен и сравнително млад Ксандър заема поста на специалист по сигурността и разузнаването, на който е вече от близо година.