Scarlett de Lacroix

Носеше се с един вид особена грация, която притежаваха само някогашните балерини. Притежаваше класа, каквато имаха само някогашните кралици. Беше интелигентна и начетена, но вместо книги по рафтовете й бяха подредени скъпи бутилки алкохол. Бе дива и необуздана, като уличница, но беше и тиха, сдържана.

Правеше всичко с такава лекота, че всички около нея й завиждаха за малкото усилия, които влагаше в заниманията си и за големия успех, който жънеше.Влезеше ли в стаята, всички замлъкваха и вперваха погледи в нея – някои съдещи, други обожаващи, а трети просто любопитни.Скарлет бе като лъвица, с вещерска кръв и чара на сирена.

Душата й обаче представляваше отворена рана, скътана в най-тъмните и засекретени кътчета на съществото й. Тя я пазеше ревностно, криейки я от всеки заради страховете, които някога някой веднъж бе пробудил у нея. Страхове и кошмари, превърнали се в реалност и ранили я толкова дълбоко, че я бяха превърнали в един съвсем нов и непознат човек.
Човек, за когото чувствата бяха ненужни и дори може би слабост, проявени до глупост. Човек, който живееше в собственоръчно изработената си клетка, в затвора на собственото си тяло.

Дьо Лакроа беше отшелник. Заета да преследва целите си и да забрави миналото, тя дори не забелязваше как бавно, но сигурно се промъкваше в настоящето й. А след появата му в новия й живот, тя имаше само две възможности – да бяга с надеждата да се спаси завинаги от него или да остане и да се бори със самата себе си.
Една приключила любов, два балкона, много изпушени цигари и двама души, готови да направят всичко, за да се върнат там, откъдето са дошли. Познаваха се до болка, но въпреки това бяха готови за изненади.
Цял куп написани, но неизпратени писма, копринени и сатенени рокли, които се стичаха по тялото й и падаха в краката й също като повечето хора – и един мъж, който никога преди не е бил по-решен да я има.
Бяха токсични и опасни един за друг, но в същото време най-доброто, което можеха да намерят за себе си. Или иначе казано – когато една жена иска отмъщение дори с цената на собствената си кръв, но животът често има други планове.

Едва ли помня нещо.

Животът преди Края изглеждаше като сън, мимолетна мисъл, която едва ли струва втори поглед.
Много хора идваха и си отиваха, много мъки все още продължаваха.
"Бях мъртва. Само на двадесет години умрях."

Намери я, полумъртва и недохранена. "Имаш късмет, че си жива, дете", е нещо, което той й казваше всеки ден. Тези две години бяха решаващи за оцеляването й в това, което се наричаше съществуване. Скарлет се научи как да краде по-малките неща в началото - неща, толкова незначителни, че едва ли биха се хванали за нещо, но с течение на времето се превърнаха в нещо по-голямо. Винаги беше хилавата жена, която нямаше как да пробуди съмнение - това беше козът й. Бяха дует, тя и спасителят й, докато не се озоваха в група - други се опитваха да намерят място, където да се обадят у дома, далеч от полезрението на новоразвитата Империя и тяхната диктатура. Именно там дуото намери смисъл да живее.Все още бе принудена да краде, да прави сделки. Като една от малкото жени в групата имаше своите категорични спадове, унижения.

В един от онези дни на пазара, всичко вървеше добре - разговаряше с продавачите, когато избухна хаос.

Следващото нещо, което помнеше бе, че я влачат, ритат и крещят.
Организацията я "притежаваше" за 3 години. Бе един от експериментите, едно от числата и една от статистиките. Експерименти и мъчения. Започна да губи разсъдък. Припадъци и още куп отвратителни неща, които нямаше нужда дори да бъдат помисляни.
Те започнаха я използват за собствена лична изгода. Използваха я заради способностите й, градеше различни светове за другите, лъжеше ги, защото - защо не? Беше полезно. Не за нея, разбира се.

Бунтарите я намериха. Светлина в тунела ли беше? Групата имаше особена визия, която резонираше с нея. Помогнаха й да избяга. Дадоха й "дом", храна и всичко, което можеше да я поддържа жива в хаоса. Организацията я бяха направили това Нещо, което беше желателно да се използва само при правилните обстоятелства, те я бяха превърнали в това, което самата тя мислеше за чудовище. Все още виждаше страха в очите им, когато затваряше своите всяка вечер.
И когато Бунтарите я помолиха за същата тази дарба, тя се съгласи. Защо? Защото поне имаше избор.

Изминаха още няколко години. Работеше чудесно с останалите, помагаше им, но блестящите й моменти винаги се свеждаха до разпити. Не бе особено жестока, но знаеше как да накара хората да кажат какво трябва да се каже, когато това трябва да се каже, без дори да се каже дума.
Вече нямаше моменти на замисляне. Хората страхуват ли се от мен?
Именно това имаше значение в този двубой.
Всеки трябваше да се страхува, а тя можеше да помогне - на драго сърце, без каквато и да е цена.