Leo Choi - Creed - FREE

Хиляди гласове вият в главата ми.

"Просто искам да изчезна", това казваш часове след като си бе възвърнал съзнанието. Намираше се в Метеора, а баща му често минаваше, за да го види. Тогава гаденето и всички странични ефекти бяха нещо ежедневно за Чой. Лео се бе борил силно за майка си и сестра си и отново би го направил. Не знаеше как да каже на мъжа до него.. нямаше да има отново. И двете бяха мъртви и ако можеше да върне времето, хиляда пъти щеше да предложи собствения си живот.

Всеки ден, всичко пропадаше. В изблик на ярост успя да прогони и баща си, искаше да бъде сам, защото никой не заслужаваше да го има в живота си, така си мислеше. Страничните ефекти се засилваха, нямаше я пъргавината и силата в тялото му, която години наред го изстрелваше в побоищата. Организацията го пречупи и превърна в развалина. Баща му често му казваше, че всичко ще се оправи, че ситуацията ще се подобри. И сякаш се получаваше, с дни дори. Нямаше я силата, но остроумието и умът все още бяха остри като брадва, но това не беше достатъчно за Чой. Изглеждаше, че ще преодолее едно заболяване само за да получи друго на негово място. Умореното чувство в тялото бе потънало в ума му и се чудеше дали някога ще премине в ден, без отчаяно да се налага да почива.

Бунтарите го разбираха. Началникът му кимваше съгласно, когато му казваше, че трябва да почива, но в очите му виждаше убеждението, че това ще бъде краткосрочно. Че вече не се нуждаят от някой, който просто използваше ресурси без да подпомага. В един момент, Лео просто се отказа да се чувства виновен. Започна да пътува. Намери мъж, Монро, така се бе представил и Чой се придържаше към това. Управляваше малко кафене, но това бе прикритие, знаеше че мъжът краде. Лео бе удостоен с честта да движи кафето, когато шефът го няма. Дните се нижеха, а той изглежда сякаш бе намерил правилното нещо, което да поддържа живота в него. Понякога му липсваха моментите с Бунтарите, но знаеше, че така е по-добре.

Задъханият Монро се яви пред него, едва не го отнесе. Отчаянието плуваше в очите му. Отне няколко часа, докато Чой разбере за какво е цялата тази суматоха.
Отплата? Нима не бе направил достатъчно за крадеца до него? Сега трябваше да се отплати, като намери някакво момиче, което е било хванато от Организацията. Все още не можеше да си обясни, как Монро беше стигнал до заключението, че Лео има връзка с Бунтарите. Противеше се и отказваше да се свърже с тях. Опитваше се да убеди Монро, че момичето вече е мъртво и не си струва никаква жертва. Но думите му и тезите бързо се измениха, пистолетът в слепоочието винаги променяше нещата.

Бунтарите бързо го намериха и "прибраха". Можеше да бъдат всякакви, но никога не оставяха някой от своите и Лео винаги се бе възхищавал на това качество.
Не го товареха с задачи. Вече поемаше малко от работата. Някога бе полезен, в битките, имаше власт, но сега хъсът му бе единственото полезно. Започна да помага с компютрите и малко по-малко да процъфтява в ново амплоа. Дарбата му все още бе необуздана, трудно я контролираше.

-Ребека Монро.
-Лео.

И тогава разбра, че дарбата му е започнала да се проявява в по-добрата си форма. Знаеше коя е тя. Започна да търси Монро, за да му каже, че момичето е наред и е жива, но той вече беше мъртъв. Това го принуди да носи тайната, че знае коя е, не можеше да се разкрива.

Компютрите се превърнаха в негова страст. Можеше да намери почти всеки, който Бунтарите поискаха. Обучаваше и няколко от тях, опитваше се да ги научи на занаята. Често съжаляваше и искаше да не бъде бавачка, но бе принуден от по-висшите да върши работата си.

Известно е, че имате точна цел и имате добро усещане кога трябва или не трябва да дръпнете спусъка.